Напоследък се опитвам да си направя една лична равносметка колко пъти съм имала желание да си отмъстя на някого заради дадена постъпка спрямо мен, която не ми е била по вкуса?
Стигам до извода, че това са били безброй пъти, хиляди планове, стотици възможности, и само десетки действия, които съм прилагала към изпълнимост.
Не е малко,а?
От тук следва въпроса, защо в хората се поражда желание за мъст когато някой „сгази лука” пред тях? Кой е корена на това желание, с какво се обяснява и трябва ли да го има като цяло?
Да, колкото и да обичам да отмъщавам и да се замайвам от удоволствие всеки път когато успея, толкова повече установявам, че това е порочен кръг, от който трудно би могъл да излезеш.
Реално погледнато не е нормално да скачаш въоръжен с ножове и кинжали и да търсиш равносметка на някого всеки път когато се издъни спрямо твоя милост. Но може би въпроса е в „размера” на грешката, а както всички знаем :
Размера има значение! ( Оле! )
Да, зависи от грешката, зависи от това колко лично някой те е наранил, засегнал, опетнил и прочее „мили” неща. Но редно ли е да хукваш да гониш всеки със сатъри и месарски чукове и да се биеш в гърдите срещу него, че той „няма право да постъпва така!” ? Зависи от гледната точка. Но пак казвам – колкото и отмъстителна да съм, осъзнавам, че тази първосигнална може би реакция не е правилна!
Някои биха казали, че жаждата за мъст е проява на слабост – възможно е.
Със собствените си две очи съм виждала хора, които подминават с безразличие ситуации, в които са били замесени несправедливо, докато други в този момент биха видели страхотна възможност да си извадят най-големия шнайзер и да търсят правда срещу виновника ( аз бих извадила и двете си гранати, дето ги крия в чорапите ( за всеки случай ) .
Удивявала съм се на такива хора безброй много пъти, и съм се възхищавала на тяхната незаинтересованост, липса на желание да търсят и искат обяснение, и най-вече да си отмъщават и да си го връщат.
При мен може би се дължи на минали периоди от живота ми, в които определени хора имаха навика да се опитват да ме правят на идиот и аз с цялата си наивност и тъпащина им се връзвах. От което естествено най-накрая ставах за смях и излизах като най-голямата овца...да, правеха ме на тъпо говедо всякакви патки, гъски, юрдечки и прочее пропаднали индвиди, докато един ден на мен ми втръсна ( уааау, чудно защо ли? Забавно е да те правят на тъп...) и залитайки все пак се надигнах и сложих край на всичко това. От тогава насетне си казах, че повече няма да позволявам на който и да е да ме прави на балъма, без значение дали е с основателна причина или просто заради спорта. И до толкова омерзена, ядосана и бясна на самата себе си започнах да търся сметка на всеки, който се е опитал да ме преметне, и да му го връщам обратно.
Да, определено съм се чувствала спокойна след това, доволна от себе си и тъй нататък, но не съм променяла нищо. Нито съм връщала времето назад и съм изтривала лъжите и нечестните постъпки на другите, нито съм спечелила кой знае какво от пилеенето на време в размисли и страсти как да му го начукам в правото черво на въпросния индивид.
Моля, не оставайте с впечатлението, че си нямам собствен живот и се чудя с какво да се занимавам, не.
Просто постепенно съм осъзнала, че достойнството е най-ценното нещо, което човек притежава, и което го тласка напред. От там и идеята ми да не позволявам на някого да ми го потъпква. Може би и моят начин за „предпазване на достойнства” не е правилен, но какво пък? В тоя живот всеки се спасява както си знае!
Ноелия.
